Анкара, 1941 г. МАКАР ЧЕ КОГАТО ИЗЛЕЗЕ СУТРИНТА, Маджид беше предупредил Сабиха, че ще се прибере късно, доброто му възпитание го накара да се почувства неспокоен, щом видя, че минава осем часа. Той се извини и излезе от заседателната зала, отиде в кабинета си и набра домашния си номер на черния телефон с шумна шайба. Когато Сабиха вдигна, той каза: – И тази вечер имам събрание. Моля те, не ме чакай за вечеря. – Пак ли? – отвърна съпругата му раздразнено. – Вече почти три седмици не сме вечеряли заедно. Скъпи, никого ли там освен тебе няма кой да чака вкъщи? – Как можеш да говориш така, за Бога? Германската армия е стигнала българската граница. Ах, вие, жените, как не го разбирате! – каза Маджид и затвори телефона. И съпругата му беше същата като майка му. Всекидневните домашни грижи за къщата, в колко часа трябва да се хранят и заспиват децата, събирането на семейството около масата за
вечеря – всичко това за тях не губеше ни мъничко от важността си дори във военно време. “Нима опитът на Ататюрк да ги превърне в по-съвременни жени се оказва напразен?”, помисли си той. “Очевидно нашите жени са призвани най-вече да бъдат майки и домакини.” Но и в това вече не беше сигурен. Та Сабиха бе оставила голяма част от майчинските си задължения около възпитанието на дъщеря им в ръцете на бавачката? Дълбоко в себе си той започваше да намира поведението й като съпруга за странно. В началото се гневеше и си мислеше, че отчуждението й е мълчалив протест срещу безкрайните заседания, които продължаваха до ранни зори. Какво право имаше тя да се ядосва, че той работи до късно? Той ли бе виновен за войната? По своя вина ли закъсняваше вечер? А ако действително се окажеха въвлечени във войната и тя започнеше, коя от съпругите щеше да види повече лицето на съпруга си? Така си мислеше Маджид, но дълбоко в сърцето си знаеше, че поведението на Сабиха не се дължи единствено на себичността й. Струваше му се, че тя е на ръба на някаква депресия. От доста време насам изглежда нищо не можеше да зарадва младата жена.
Докато преди, тя не пропускаше хубаво време, за да организира пикници, да гледа конни надбягвания а в дъждовни дни обичаше да играе карти. Същата жена сега не поглеждаше към нищо. Когато се прибираше късно, той често заварваше съпругата си дълбоко заспала. Когато легнеше и я прегърнеше през кръста тя се отдръпваше. В редките случаи, в които си лягаха по едно и също време, тя все си намираше някакво извинение, за да заспи веднага. Очевидно бе, че има някакъв проблем, но със сигурност моментът не бе подходящ за нервен срив. Как, за Бога, да намери време да се погрижи за нея, след като бе претрупан с работа? Дори когато заседанията продължаваха до полунощ, на следващата сутрин преди седем часа Маджид трябваше да се яви в министерството.
ЖИВЕЕХА В НЕСИГУРНИ ВРЕМЕНА. Турция се намираше на тесен мост, свързващ два огнени бряга. От едната страна бе Великобритания, която естествено се грижеше само за собствените си интереси и притискаше Турция да й стане съюзник, а от
другата страна заплашително бе застанала Германия. И сякаш, че това не бе достатъчно, Турция бе лице в лице с настоятелните заплахи на Русия, която отдавна беше хвърлила око на градовете Карс, Ардахан, самия Босфор и другите проливи. Всичко това висеше като дамоклев меч над родината му. Независимо коя страна ще избере Турция за съюзник, недай си Боже, да загубят, Русия тутакси щеше да представи тежка фактура и да се разплати за Босфора, който кошмар продължаваше вече втора година и не се знаеше как ще приключи… От Първата световна война президентът Иньоню бе разбрал цената да си на страната на губещия, той си беше научил добре урока. И в момента бе готов да даде мило и драго, за да разбере кой ще победи този път. Но и найдобрата врачка едва ли би могла да предскаже изхода. Тази прогноза трябваше да направят хората на Министерство на външните работи и Генералния щаб, и по време на безкрайните заседания, продължаващи до късно през нощта, те бяха обсъдили, анализирали и съставили списък с всички възможни последици.
Маджид се гордееше, че е член на консултантския отдел в Генералния щаб. В същото време, откакто италианците бяха нападнали Гърция, огненият обръч около Турция се затягаше. Раздразнителността на правителствените служители преминаваше и у семействата им…