Луис Сакър - Съкровището от зеленото езеро (откъс)

Page 1

Превод от английски Владимир Молев

2013


Първа част В която пристигаме в лагера край Зеленото езеро


4 Пазачът отключи белезниците му и го поведе към вратата на автобуса. Станли се полюляваше леко, бе малко замаян, не беше ставал повече от осем часа. – Внимавай – подвикна му шофьорът, когато той мина покрай него и се спусна по стъпалата. Станли не беше сигурен дали шофьорът има предвид да внимава за стъпалата, или му казва да внимава в лагера. – Благодаря за возенето – рече той. Устата му беше пресъхнала, чак гърлото го болеше. Земята под краката му беше суха и спечена. Там, където белезниците бяха пристягали китката му, кожата беше запотена. Наоколо се виждаше само гола пустош. В далечината имаше няколко порутени бараки и разни палат17


ки. Зад тях, до две високи дървета, се издигаше стара дървена къща. Освен двете дървета нямаше други растения. Нямаше дори и кактуси. Пазачът го отведе до малка постройка. На нея висеше табелка: „Лагер за малолетни правонарушители „Зеленото езеро“. Отстрани друг надпис обясняваше, че внасянето на огнестрелни и хладни оръжия, експлозиви, наркотици и алкохол представлява нарушение на наказателния кодекс на Тексас. Станли го прочете и си помисли: „Идиоти!“. Пазачът го бутна в бараката, където ги лъхна жадувана прохлада от климатик. Вътре един мъж седеше с вдигнати на бюрото крака. Когато Станли и пазачът влязоха, той не помръдна, само едва-едва обърна глава. Макар че не беше на открито, носеше слънчеви очила и каубойска шапка. В ръката си държеше кутийка с безалкохолно и при вида є устата на Станли се изпълни със слюнка. Пазачът връчи на мъжа някакви документи и отбеляза: – Бая семки. На пода до бюрото се въргаляше конопен чувал, пълен със слънчоглед. – Отказах цигарите миналия месец – отвърна мъжът с каубойската шапка. На ръката си имаше татуировка на гърмяща змия и когато посегна да се под­ пише, опашката є се размърда. – Пушех по кутия на ден. А сега изяждам по чувал семки на седмица. Пазачът се разсмя. Зад бюрото имаше хладилник и мъжът с каубойската шапка извади от него две кутийки безалкохолно. В 18


първия момент Станли си помисли, че ще даде едната на него, но онзи рече, че са за пазача и шофьора. – Девет часа лангъркане насам, а сега и девет часа обратно – измърмори пазачът. – Тоя ден край няма. Станли се замисли за дългото, неприятно пътуване и чак му стана мъчно за придружителите му. Мъжът с каубойската шапка изплю няколко шлюп­ки в кошчето. След това заобиколи бюрото и застана отпред. – Така, аз съм Шефа. Ше-фа, набий си го хубаво в главата. За теб съм господин Шефа, ясно ли е? Станли се поколеба. Не му се вярваше „Шефа“ да е име. А и как трябваше да се обръща към него, с „господин Шефа“ или с „господин шефе?“. – Ъъъ, да, господин Шефа – смутолеви той. – Това тук не е лагер за момичета – заяви господин Шефа. * След това господин Шефа го накара да се съблече и го претърси да не би да крие нещо. После му даде хавлия и два ката дрехи: два оранжеви работни гащеризона с дълги ръкави, две оранжеви тениски и два чифта жълтеникави чорапи. На Станли му се струваше, че чорапите първоначално са били бели, а с времето са потъмнели. Получи също така и едни бели кецове, оранжева шапка и пластмасова манерка, която за съжаление беше празна. Отзад на шапката беше пришито парче плат, което да закрива врата. 19


Станли се преоблече. Дрехите ухаеха на прах за пране. Господин Шефа му обясни, че единият кат дрехи е за работа, а вторият ще носи, когато си почива. След три дни щели да вземат работните му дрехи за пране и да му дадат нови. Тогава другите ставали за работа, а чистите щял да носи, докато си почива. – Всеки ден, включително събота и неделя, ще изкопаваш по една дупка. Тя трябва да е дълбока метър и половина и също толкова широка. Мярка ти е лопатата, дупката трябва да е дълбока и широка колкото нея. Закуската е в четири и половина. Изненадата на Станли сигурно си бе проличала, тъй като господин Шефа добави, че започват работа рано, за да избегнат най-горещите часове на деня. – Тук не се допускат превземки и лигавщини – предупреди го той. – Ако копаеш бавно, ще стоиш на слънцето по-дълго. Ако намериш нещо интересно, трябва незабавно да уведомиш мен или някой от отрядните ръководители. Щом свършиш работа, си свободен. Станли кимна, за да покаже, че е разбрал. – Това тук не е лагер за момичета – заяви господин Шефа. Провери раницата му и му позволи да я вземе със себе си. След това го изведе в адската жега навън. – Огледай се хубаво – нареди му. – Какво виждаш? Станли плъзна поглед по безкрайната пустош. Въздухът тегнеше от топлина и прахоляк. – Нищо – отвърна той. И побърза да добави: – Господин Шефа. 20


Господин Шефа се изсмя. – Виждаш ли постове и пазачи? – Не. – Електрическа ограда? – Не, господин Шефа. – Няма никаква ограда, нали? – Да, господин Шефа. – Искаш ли да избягаш? Станли се обърна към него, не беше сигурен как да разбира въпроса му. – Ако искаш да избягаш, хайде, върви, няма да те спирам. Какво ли беше намислил господин Шефа? – Виждам, че гледаш пистолета ми. Не се тревожи, няма да стрелям по теб – той потупа кобура. – Той е за жълтопетнистите гущери. Не бих си хабил патроните за теб. – Не мисля да бягам – рече Станли. – Браво на теб – отвърна господин Шефа. – Оттук никой не е избягал. Не ни трябва ограда. И знаеш ли защо? Защото на сто мили околовръст няма да намериш и капчица вода. Щом искаш, бягай. След три дни лешоядите ще пируват с теб. В далечината няколко момчета с оранжеви гащеризони и с лопати на рамо се влачеха към палатките. – Жаден ли си? – Да, господин Шефа – отвърна с благодарност Станли. – Е, свиквай. Така ще е през следващите осемнайсет месеца.

21


28 Двайсет години по-късно Кейт Барлоу се завърнала край Зеленото езеро. Никой нямало да я намери тук, в изоставеното градче край почти пресъхналото езеро. Прасковените дръвчета били загинали, но два млади дъба все още растели край една празна дървена къща. Навремето тя се намирала на източния бряг на езерото. Сега то се било отдръпнало с повече от пет мили и представлявало нещо като блато, пълно със застояла вода. Кейт се настанила в старата постройка. Понякога чувала гласа на Сам да отеква в празнотата: – Лук! Пресен, сладък лук! Знаела, че е луда. Вече от двайсет години била все така. 134


– Ох, Сам – говорела си сама. – Уж е топло, а на мен ми е студено. Ръцете ми са студени. Краката ми са студени. Лицето ми е студено. Сърцето ми е студено. И понякога го чувала да є отговоря: „Мога да го оправя“, и усещала топлата му ръка на раменете си. Три месеца, след като заживяла там, една сутрин се събудила от силен шум, някой бил разбил вратата с ритник. Отворила очи и видяла цев на пушка на сантиметри от носа си. Усетила миризмата на Уолкър Шарана. – Имаш точно десет секунди, за да ми кажеш къде си скрила плячката – заявил той. – Иначе ще ти пръсна черепа. Кейт се прозяла. С Шарана вървяла и една червенокоса жена. Тя обърнала къщата наопаки, разровила из чекмеджетата, съборила всичко от рафтовете и полиците. После се приближила и извикала: – Къде е? – Линда Милър, ти ли си? – попитала Кейт. Линда Милър била в четвърти клас, когато Кейт преподавала в училището. Тя била симпатично, луничаво момиченце с красива червена коса. Сега лицето є било подпухнало, косата є била мръсна и заплетена. – Сега е Линда Уолкър – обадил се Шарана. – О, Линда, толкова ми е жал за теб – рекла Кейт. Шарана я смушкал с пушката. – Къде са парите? – Нямам пари – отвърнала Кейт. 135


– Не ме лъжи! – изкрещял Шарана. – Няма банка от тук до Хюстън, дето да не си я ограбила! – По-добре му кажи – намесила се и Линда. – Че ще стигнем до крайности. – Омъжила си се за него заради богатството му, така ли? – попитала Кейт. Линда кимнала. – Но от него не остана нищо. Изпари се заедно с езерото. Прасковените градини. Добитъкът. Все се надявах да завали. Не може цял живот да ни мъчи суша, нали? А вместо това ставаше все по-топло и по-топло… – Погледът є се спрял на подпряната на камината лопата и тя възкликнала: – Заровила ги е! – Кое съм заровила? Чул се гръм, Шарана стрелял на сантиметри от главата є. От прозореца се посипали стъкла. – Къде са? – Хайде, застреляй ме – отвърнала Кейт. – Дано да обичаш да копаеш. Защото ще ти се наложи дълго да го правиш. Ти и децата ти, и техните деца ще копаете сто години и пак няма да намерите нищо. Линда я сграбчила за косата и извила главата є назад. – Не, няма да те убием – просъскала тя. – Но след като приключим с теб, ще съжаляваш, че не сме го направили. – От двайсет години чакам смъртта – рекла Кейт. Изкарали я от леглото и я извели навън. Тя била облечена в синя копринена пижама. Черните є ботуши с тюркоази останали до леглото. 136


Завързали краката є, така че да може да върви, но не и да избяга. Принудили я да ходи боса по напечената земя. Не є позволявали да спре да си почине. – Кажи ни къде си заровила плячката – заповядал Шарана. Линда я ударила с лопатата по краката. – Рано или късно ще те принудим да ни заведеш до там. И за теб ще е по-добре да е рано. Кейт ги разигравала, вървяла насам-натам, докато нозете є почернели и се покрили с мехури. Понечела ли да спре, Линда я удряла с лопатата. – Търпението ми се изчерпва – предупредил Шарана. Тя усетила лопатата да се стоварва в гърба є и се строполила на земята. – Ставай! – заповядала Линда. Кейт се надигнала, олюлявайки се. – Днес бяхме доста мили – рекъл Шарана. – Оттук насетне ще става все по-зле, докато не ни кажеш къде е. – Внимавай! – извикала Линда. Към тях скочило гущерче. Кейт видяла големите му червени очи. Линда се опитала да го удари с лопатата, Шарана стрелял, но и двамата не го уцелили. Гущерчето се приземило на босия глезен на Кейт. Острите му черни зъби се впили в плътта є. Белият език облизал бликналата от раната кръв. Кейт се усмихнала. Вече нищо не можели да є направят. – Започвайте да копаете – рекла тя. – Къде е?! – изпищяла Линда. – Къде си заровила парите? – изревал Шарана. Кейт Барлоу умряла със смях. 137


Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.